Κυριακή 14 Απριλίου 2013

ΜΙΑ ΠΟΙΗΤΙΚΗ ΠΕΡΙΗΓΗΣΗ ΤΟΥ ΚΩΣΤΑ ΜΠΟΥΖΑ (Αναφορά στο έργο του)

Υπάρχει ένας κοινός τόπος για τους ποιητές.
Σε τούτη την πατρίδα βρίσκουν τη θέση τους το ιδεατό και το ιδανικό, η αγάπη και η ανθρωπιά, το όραμα και το όνειρο. Κάθε ιδέα υψηλή και κάθε κραδασμός ψυχής λεπτοφυής, που καρτερούν σχήμα λόγου να τους δώσεις και να τα κάνεις κτήμα ανθρώπων ες αεί.
Σε τούτη την Καβαφική των ιδεών την πόλη, πολίτης και εγώ, προσπάθησα σε λέξεις να χωρέσω την ψυχή μου και περπάτησα στους δρόμους της…..
Παράλληλοι Δρόμοι
Μην το πειράξεις τ' όνειρο,
γιατί είναι τόσο εύθραυστο,
αφού το φτιάχνει το μυαλό,
καθώς χορεύει παίζοντας.
Θάναι μεγάλο το κακό που έχεις κάνει.

Μην το πειράξεις τ' όνειρο,
γιατί είναι το ιδεατό
κι άμα θα λείψει ξαφνικά,
δεν θα υπάρχουν είδωλα.
Θάναι μεγάλο το κακό που έχεις κάνει.

Στον ουρανό το βλέμμα έστρεψα και αστεριών που έσβηναν υπήρξα…..
Αυτόπτης Μάρτυς.
Ένα αστέρι απόψε σβήνει.
Μη λυπηθείς.
Κάθε ζωή έχει μια αρχή και ένα τέλος,
δε θα μπορούσαν να αποτελούν εξαίρεση τα άστρα.
Κι εξ' άλλου σκέψου,
το φως τους κάνει χρόνια για να φτάσει ως εδώ.
Ίσως και από πριν ακόμα, όταν το πρωτοαντίκρυσες,
ήδη νάταν νεκρό........

Ήταν τότε που έκλαψα με…..
Σιδερένια δάκρυα
Μ' έλιωσαν σε χυτήριο,
μ' έριξαν σε καλούπια.
Με χτύπησαν στ' αμόνι.
Με διαμόρφωσαν........
Άραγε αμετάκλητα;
Πάντοτε υπάρχει η φλόγα του οξυγόνου,
ή κάτι σαν κι αυτήν.

Μα της ζωής η μάνα θάλασσα, μου χάρισε κουράγιο σ΄ένα….
Τοπίο
Έχεις ποτέ προσέξει τα κύματα;
Υψώνονται σα θεότητες, που τότε μόνο και για μια στιγμή
συνείδηση αποκτούν της δύναμής τους.
Άλλοτε γκρίζα, άλλοτε πρασινωπά, μα πάντα απειλητικά.
Σίγουρα κάτι νοιώθεις τη στιγμή
που με μανία συναντιούνται εδώ στους βράχους,
για να τους σκάψουν ακόμα πιο βαθειά.
Όταν αργότερα θα διπλωθούν νωχελικά αποχωρώντας,
προσπάθησε να δεις στο αντιφέγγισμα του ήλιου,
κάποιες μικρές σταγόνες που ξέμειναν στου βράχου τις αιχμές.
Εγώ αυτές λατρεύω.

Έτσι, με νέα απαντοχή  δυναμωμένος, για τα μεγάλα νοιάστηκα. Γι αυτά τον κόσμο που δονούν. Την εύθραυστη….
Ειρήνη
Ιδέα αρχέγονη στον νου.
Μορφή απρόσιτη στο βλέμμα.
Ειρήνη.
Ανάσα μιας στιγμής χωρίς αρχή και τέλος.
Μοναχικό λουλούδι χαμένο στον λαβύρινθο της πόλης.
Χλωμή ακτίνα με φόντο κάποια σύννεφα μαβιά.
Ειρήνη.
Λευκή εικόνα περαστικών περιστεριών.
Στεφάνι φωτεινό σε κάθε λιόστεμμα.

Την αγάπη και τα….
Φαινόμενα ψυχής
Είναι αστέρια οι ψυχές μας, είπανε, απρόσιτα,
έτη φωτός το ένα από το άλλο αφού απέχουν.
Τότε κι εμείς ταχύτητα αγάπης αναπτύξαμε
και την ενότητα του Σύμπαντός μας κατορθώσαμε.

Τους νόμους της αέναης κοσμικής ανταπόδοσης. Το….
Αντιπεπονθός
Με το δικό μου έλεος, εξαγοράζω έλεος.
Με την αγάπη μου, αγάπη εκμαιεύω.
Με συγκατάβαση, λάθη εξαργυρώνω
και δικαίωμα θεμελιώνω σε ευχή
.
Την ενατένιση, της ίδιας της εφήμερης ζωής. Μια…
Αθέατη διαδρομή
Στης αβύσσου το κατασκότεινο φρέαρ
του ανελκυστήρος το κατάφωτο δώμα
κατάμεστο ελπίδων ανέρχεται.

Πόσο αργά προσπερνά τους ορόφους.
Μακριά η κορυφή είναι ακόμα.
Η λαχτάρα μου στα ύψη εκτοξεύεται.

Και ο στόχος δικαιώνει τον δρόμο.
Και η στάση στο ύψιστο σημείο.
Η ψυχή μου σπαρταρά από δύναμη.

Και η κάθοδος στο φρικτό τούτο φρέαρ.
Του ανελκυστήρος το κατάφωτο δώμα
τρυφερά αγκαλιάζει τις μνήμες μου.

Πόσο γρήγορα οι όροφοι φεύγουν.
Πόσο λίγο το ταξίδι κρατάει.
Η καρδιά μου ραγίζει αδύναμη.

Και  στης παύσης την έσχατη ώρα
σκοτεινό του ανελκυστήρος το δώμα
με  το φρέαρ της αβύσσου είναι όμοιο.

Έψαυσα τότε τα επέκεινα και, άνω θρώσκων, απηύθηνα μια…..
Προσευχή
Φως ιλαρό, μεγαλειότατο,
θρόνου ολόλαμπρου αποκύημα.
Θρόισμα ευεργετικό,
Βάλσαμο της απανεμιάς
των άγνωστων καιρών.

Καθόδου Αγγέλων κλίμακα
οι λαμπυρίζοντες χρωματισμοί της Ίριδος.
Πολυσχιδής εικόνα αναπαύσεως
και πρεσβυτέρων η ενόραση
του αιώνιου Ενός η μετουσίωση.

Παγκόσμιε Ονειρευτή,
θέση ζητώ απεγνωσμένα στ΄όνειρό Σου,
μία μικρή ψηφίδα της εικόνας Σου,
μια ελάχιστη υποψία πρόνοιάς Σου….

Σε τούτο το σημείο,  το ένοιωσα πως πέρασε η ώρα. Είναι  τεράστια των ιδεών η πόλη και δεν προφταίνω της περιήγησής μου μια μεγαλύτερη εικόνα να σας δώσω. Ποιήματα που ντύθηκαν πεζού μορφή. Πεζά που ίσως ποτέ τους δεν έπαψαν ποιήματα να είναι. Και άλλα πάλι ποιήματα, που δεν παύουν να θυμίζουν πάνω απ΄όλα τι είμαστε και τι μας πρέπει:
Άνθρωποι
Τους εαυτούς μας ονομάσαμε ανθρώπους.
Παλέψαμε σκληρά με τα φαντάσματά μας.
Χτίσαμε, μέρα με τη μέρα, την ελπίδα.
Στις ήττες μας σταθήκαμε γενναίοι.
Στις νίκες, μεγαλόκαρδοι.
Δεν αδικήσαμε αυτόν που δεν μπορούσε.
Την δύναμή μας δεν εξαργυρώσαμε
σ΄ ανταλλακτήρια φτηνά.
Σαν είχαμε, προσφέραμε.
Κι όταν την χάσαμε, σώσαμε ένα χαμόγελο,
για να ξορκίσουμε τους δίσεκτους καιρούς.
Το φως κρατήσαμε σαν  εύθραυστη αξία.
Σταθήκαμε με δέος και με προσοχή
μπροστά στο Υπερούσιο.
Δεχτήκαμε το Χρέος.
Ζήσαμε με Τιμή.
Πράξαμε με Αγάπη.
Είμαστε οι Άνθρωποι.

Απρίλιος 2013
Κώστας Μπούζας
(Δημοτική Βιβλιοθήκη Συκεών, 11 Απριλίου 2013)

БЪДНИ ВЕЧЕР (ΠΑΡΑΜΟΝΗ ΧΡΙΣΤΟΥΓΕΝΝΩΝ)



БЪДНИ ВЕЧЕР




След поредния блъсък на вятъра Мара се присламчи още повече към ъгъла и почти се сви на кълбо до стената. Този отвор между двете ниски стени май не беше най-добрият завет от вятъра, поне в нощ като тази. Само преди час се мръкна, а мракът вече се спускаше гъст и непрогледен, комай зима е и денят бързо свършва. И живакът се е търкулнал на два градуса под нулата.
Вгледана в забързаните минувачи, погълната от мислите си – навъсени и мрачни, се чудеше защо забързваха изведнъж крачките си. Мина времето – мислеше си, – когато хората спокойно гледаха край себе си. Защо, обаче? Сега от какво се страхуват?
Следващият блъсък на вятъра я сви още повече на кълбо. От рано се бе постарала да потърси топлинка край гарата, където се приютяват всички бездомници на града, но там вече беше препълнено, дори задушно и непоносимо. Буквално – натъпкани като сардели. Невместимо. След последната бомбардировка останаха разрушени много къщи. Мара настръхваше при спомена за самолетите в онзи бурен и страшен ден, когато демоните на ада връхлитаха над тях цяла нощ и сееха наоколо огън, кръв, унищожение…
Една сълза се търкулна по измръзналото й лице при спомена за една от тези бомбардировки, когато изгуби родителите си. Не си спомняше много: експлозия, паника, рухване на къщата… викове, плач, виене… и една ръка, която в последния момент се протегна и я измъкна, за да не я затисне падащата греда. Вече не си спомняше реда на събитията. Но едно чудо от тези си спомняше добре: чудото на живота и смъртта. Около и над всичко – тази безусловна смърт.
Очите й се спряха на уличния термометър отсреща. Живакът се беше търкулнал до три градуса под нулата. С носталгия повика спомените за предишните дни, когато седяха в уютния си дом, харесваше зимата и снега, заставаше до прозореца, докосваше с лицето си студените стъкла, за да види термометъра на двора. Изпитваше удоволствие когато живакът слизаше все по-надолу. Така още повече се наслаждаваше на домашния уют. Гушваше се в прегръдката на баща си, а той й разказваше дълга и хубава приказка.

* * *

Пътищата вече съвсем бяха опустели. Не, мислеше си Мара, в приказките на тате не се говореше за самота, война, смърт. Там имаше любов, побратимяване, хубави неща. Ако все пак имаше някакъв лош, той винаги бе побеждаван от някой смелчага, изправен в бой срещу него. А сега няма бой. Има само самолети, които пускат бомби. А и лошите не се виждат къде са. Дори не знаеше кои трябва да мрази… Разбира се, беше слушала достатъчно от близките си, когато разговаряха помежду си, но не се бе заслушала, за да разбере повече. Както всяко дете… Спомняше си някои объркани, неясни фрази и не можеше да си ги обясни. Ето, да речем, веднъж баща й удряше с юмрук по масата и псуваше онези, които забатачили държавата, разпарчосали я, само за да променят географската й карта. И въобще не разбра отговора му, когато го попита кои бяха тези, които съставиха днешната й карта. Той се бе усмихнал, галейки русата й косица и каза само, че са същите. Объркани работи… Друг път, когато пак не разбра, колкото и да се опитваше, беше това, което чу един ден по радиото. Враговете говореха за „хуманитарна намеса”. Единственото възможно обяснение за нея беше, че така наричаха бомбардирането, защото бомбите падаха върху хората. После пък, всички говореха за една област на име Косово, където хората били решили, че повече не могат да живеят заедно. С недоумение се питаше: как така до сега са могли, но отговор не намираше…

* * *

Над изстрадания Белград от няколко часа вече се бе спуснала гъста мъгла и термометърът показваше пет градуса под нулата. Наоколо лежеше непрогледен мрак. Не е възможно самолетите да се прицелват в мъглата и така ще пропуснат всекидневните си посещения. Но камбаните от Метрополията навярно няма да закъснеят. Всяка година на Бъдни вечер бият в полунощ. Колко много харесваше Мара песента на тези камбани! Не заспиваше докато не ги чуе всяка година на този ден. Ще ги чуе и днес. Как, обаче, всичко се промени…
Безнадеждно се огледа наоколо. Искаше й се да види някого. Някого, когото и да е. Да го поздрави с „Весела Коледа!” Напразно… Нищо, нали Христос е тук – мислеше си. Христос е винаги до онези, които го търсят, до страдащите. Тези мисли я стоплиха. Устните й потрепериха и шепнешком изрече една малка молитвичка, която знаеше. На очите й блеснаха сълзи… Спомни си: „…обичай ближния…” Спомни си и друго: „Обичайте, казва, враговете си!” Изрече тези думи една по една, за да усети, че не мрази онези, които бомбардират. А те защо продължават дори и в тези свети дни? Не са ли чували: „обичай ближния”? Големи хора, а не знаят това, което знае едно малко дете?…

* * *

Отново се огледа наоколо. Чувстваше нужда от някого до себе си. Напразно, никой не се виждаше. „Честита Коледа!” – каза сама на себе си. Понякога си приятел сам на себе си. Приближи се по-близо до стената на завет, защото замръзваше. „Може би имам температура?” – мислеше си. Така се чувстваше преди време, когато беше болна и майка й се грижеше за нея. „За много години!” – пожела си отново, сякаш за миг се опита да стопли замръзналите си грижи. Беше й трудно обаче да се помръдне. Почувства тялото си изтръпнало, като парализирано, все повече и повече…
Да не би да са били камбаните? За Бога, не трябва да заспива преди да ги чуе! Не и преди да чуе техния звън…
Мина доста време – колкото един век, а може би мина един век, голям колкото един миг – не можеше да разбере. Един тъмен воал се спускаше бавно и покриваше мислите й. И нито един човек не се мярна да й каже: „Честита Коледа!” Площадът е пуст, улиците – също. „За много години, честита Коледа!”… шепнеше си сама и се мъчеше да не заспи преди да чуе камбаните.
„Весела Коледа!” – отговори й един рус младеж, който стоеше пред нея. Един Бог знае от къде изникна. В един момент се сети, че наоколо нямаше никой. А този приличаше на баща й. Красив, висок, очите му излъчваха топлина. Толкова топлина, че не можеш да го погледнеш в очите без да се просълзиш. Мара го гледаше и очите й сълзяха. Изпита желание да скочи и да се хвърли в прегръдката му, но нямаше сили. Предаде я схванатото й тяло, замръзналите мисли и само придърпа празната торба към себе си.
Непознатият сякаш разбра мислите й, наведе се и нежно я взе в прегръдката си. Мара заплака с глас, който звучеше изкупително. Усети душата си изпълнена с много любов още щом се озова в нежната прегръдка на непознатия. През насълзените си очи тя видя как ръцете му заприличаха на огромни крила.
Успя да види как се отдалечава от земята. Успя да чуе и камбаните. Не успя само да види как бомбардировките отново започнаха.
Разсъмваше… на Коледа…